понеделник, 30 ноември 2009 г.

Дългът пред родината

Мила мамо,
Искам да те успокоя, че съм добре и да ти кажа да не плачеш повече. Макар че е трудно, така се става истински мъж. А и ние понякога се шегуваме помежду си в почивките – който не е служил като нас – нищо не знае.

Жалко, че с тати не можахте да дойдете на клетвата – беше много тържествено и празнично, имаше и фотографи. Скоро ще ти пратя снимките.

Храната е добра и изобилна. Вече съм наддал с три килограма. Лошото е само, че някои поради липса на възпитание не ядат, а гледат само да ти бутнат канчето – ей така, да станело майтап. Но с мен не смеят много да се заяждат, понеже имам здрав гръб.

„Старите кучета” не ни действат много – само понякога ни пращат да им купуваме кафе и цигари, но той, бюфетът, е наблизо. Но не са ни карали да им перем дрехите или нещо такова – началството следи строго. Е, понякога правим и други дребни неща вместо тях – когато много ги мързи, ние вземаме дежурствата, но не е кой знае какво.

Иначе всичко е както трябва да бъде – понякога ни видят под строй, учим се да атакуваме, да викаме „ура”, дори и да стреляме – но не с истински патрони, разбира се.
Обикновено слагат мишените в края на седмицата и тогава всеки може да покаже на какво е способен. Който улучи, обещават му домашен отпуск.

В почивките се събираме и си разказваме спомени от цивилния живот. Аз отначало се събирах само с момчетата от нашия край, но после намерих много нови приятели. Казват, че дружбата, създадена тук, оставала за цял живот.

Освен по тактика, имаме редовни занятия и по политическа подготовка. Тати напразно твърдеше, че подобни неща били останали в миналото – не е така. Пък и има някои по-прости момчета (новобранци като мен), които трудно се ориентират в сложната международна обстановка.

Обикновено в събота и неделя ни пускат в градска отпуска – тогава посещавам някой музей или друга забележителност. Искам да използвам времето на службата, за да се обогатя като личност и да се върна в къщи съвсем друг човек.

Мамо, моля те – кажи на Мимето да не ме забравя и да ме чака. Тук аз често мисля за нея и си повтарям, че един ден всичко това ще свърши, ще се оженим и ще заживеем щастливо. Но ако можеш, намекни й да не участва в толкова много ревюта – все пак, там ходят всякакви хора, а тя е младо момиче, може да се полъже по някого. Кажи й , че нося нейната снимка във вътрешния си джоб и често я вадя, за да я погледам. Но иначе я показвам само на най-близките си приятели.

Извинявай, но вече трябва да свършвам – викат ме. Говори се, че тези дни няколко пъти ще ни вдигат нощем по тревога и ще разиграваме нападения на обекти, където не всеки може да припари. Щяло да има много шум и викове, като на истинска война. Надявам се да се представя достойно и вие после да не се срамувате от мен.

И – мамо – моля те, не плачи. Ето, няколко месеца вече минаха – и останалото време ще изтече, без да го усетим. А и нищо чудно дотогава да има предсрочни избори и аз да се върна у дома по-рано.

Твой любещ син Пенчо, депутат.

*Идеята да се пародират народните представители, като бъдат сравнявани с войници, не е нова - аз съм попадал на подобни опити в чуждестранни сайтове. Тук просто давам моята интерпретация.
**Публикува с едновременно тук и във вестник "Сега".

събота, 28 ноември 2009 г.

Как да си поискаме по-висока заплата?

Противно на всички глупости, които обикновено се пишат в мотивационните писма ( как мечтаем да станем част от „най –успешната фирма”, да работим в „среда с европейско мислене”, на „намерим своята професионална реализация” – и редица други шаблонни изрази, от които вече и на ЧР-те им се гади), човек започва работа, за да получи пари. Е, ако може и някои други благинки – власт, престиж, служебен автомобил, обучение на Малдивите и т.н. – но това са все неща, които се купуват. Никой още не е заявил, че иска да работи, за да подобри здравословното си състояние например. Значи пак става дума за пари.
Лошото е обаче, тези пари някой трябва да ги даде, а той обикновено не гори от желание да го направи. Особено пък в частния сектор, където собственикът наистина вади необходимите средства ако не от джоба си, то поне от банковата си сметка. А това е доста болезнен процес.
Срещу вас работи и инфлацията, която иначе била много полезна за икономиката на страната и стимулирала предприемаческия дух. Не споря, така е. Обаче за да има сили да стимулира, тя яде от заплатите ви. При това понякога – доста лакомо.

Сред желаещите да повишат заплатата си има някои привърженици на екстремални методи, които аз не препоръчвам – например, за забиеш байрак в двора на фирмата и да почнеш да събираш дружина за стачка. Или да доведеш невръстните си деца (смесени с няколко комшийчета за масовост) и да ги вкараш да ореват кабинета на директора – че нямали какво да ядат. Или ти самият в почивката да седнеш с една шапка да просиш под палмата в коридора, протягайки ръка към всеки минаващ мениджър...Или да кажеш, че утре напускаш.
Драматично и вълнуващо, но неефективно – ще ви изгонят като мръсни котета. Никой не обича екстремистите, поне в тази част на света.

Някои пък използват своите природни дадености, за да впечатлят когото трябва и успяват да получат по-висока заплата. При хората размножителния период трае през цялата година и ако подобна размяна става не на крайградската магистрала, а например – в мотела до нея, обществото приема това за относително нормално. Завистниците няма да ги броим. Но за съжаление, методът далеч не е приложим за всеки.
А да поискаш повишение на заплатата от началника си, понеже ти бил чичо – за това не се изисква особен акъл, за да заслужава обсъждане. Пък и той, чичото, обикновено сам се сеща за такива неща.
Тоест, остава общия – и за жалост, най – разпространен случай – да си поискате увеличение на заплатата, понеже (според вас) го заслужавате.

Тук са важни три неща:
1.Да се мотивирате добре.
2.Да изберете правилно времето и мястото на разговора.
3.Да решите предварително как ще реагирате, ако ви откажат.
Да караме поред.

Основният момент, който веднага трябва да избиете от главата си е, че някой трябва да ви даде повече пари, понеже вие се нуждаете от тях. За съжаление това си е ваш личен проблем. Нуждите на хората са доста разтегливо понятие – за един е важно да има паница супа за обед, за друг – да си пребоядиса яхтата. Работодателят не е социален работник и целта му не е да ви „дава хляба” (както някои по-комплексирани предприемачи обичат да изтъкват), а да купи труда ви. Ако не разбирате това – че говорим за пазар и сделка – няма смисъл да четете по–нататък. Вие самите ще купите ли по-скъпо доматите от някоя баба на пазара, за да облекчите старините й? Ще платите ли двойно от съжаление? Едва ли. Така че не очаквайте подобна лудост и от другите.

Така че подготовката започва със събиране на данни – защо вие заслужавате по-висока заплата? Инфлацията е едно обяснение, но с него може да постигнете (в най-добрия случай) компенсирането й. А ако искате повече?
Извадете длъжностната си характеристика, а ако не сте поискали такава или не я пазите, оценете критично собствената си интелигентност. Понеже там черно на бяло е записано за какво точно ви се плаща. Ако практиката показва, че вие вършите два пъти повече, много лесно е да сравните и на един лист да запишете кое е допълнително извършваното от вас. Това е първото ви оръжие.
(Ако обаче се окаже, че не изпълнявате всичко написано в тази длъжностна характеристика, отстранете несъответствието преди да отворите дума за по-висока заплата – или ако вината не е ваша, подгответе ясни доказателства за това).

После направете списъци на всички ваши добри постижения и провали. Опитайте се да изчислите какво са донесли те на фирмата ви и помислете как може да го докажете. След това потърсете обективни извинения за провалите. Продължавайте да водите тези списъци до самото обсъждане на заплатата. Там ще извадите първия списък – с постиженията, а другия – с оправданията, ще знаете наизуст. Вече имате второ оръжие.

Понеже не сте забравили за третата точка, почнете внимателно да следите обявите за работа. Ако прецените, че няма абсолютно никакъв риск да бъдете заловен, кандидатствайте на няколко места – и ако можете – спечелете. Това е и резервен вариант, и аргумент във ваша полза – по време на дискусията може да споменете, че имате актуални предложения от други компании – но без имена и подробности. Обаче – не блъфирайте и не си измисляйте.

Когато сте готов с всичко това, обърнете се към прекия си началник с искане да бъде обсъдено евентуално повишение на заплатата ви ( тук приемам, че сте били достатъчно наивни да не поискате периодична атестация и това да бъде записано в споразумение към договора ви – много хора не го правят). Да речем, че вие сте един от тях.
Уточнявам – прекия началник, не специалиста по човешки ресурси. Те после ще го обсъдят заедно, но по-добре е инициаторът да бъде този, който пряко зависи от качеството на работата ви. А да прескочите прекия си началник е опасно и ще го настрои срещу вас. Само ако той категорично откаже още на момента, едва тогава свийте рамене и кажете, че вземате нещата в свои ръце.

Не настоявайте подобен разговор да бъде проведен днес или утре – глупаво е. Началникът ви често няма властта да решава и трябва да съгласува позицията си. Но поискайте да ви бъде посочена конкретна дата в рамките на месеца. Ако изрично не ви го кажат, подчертайте, че искате разговорът да се води в стаята на началника ви. Връх на простотията е подобни неща да се обсъждат на двора или на вашето работно място. Освен че ще ви прекъсват и няма да можете да изложите добре аргументите си, по-добре е другият да е в обичайната за него среда – това отпуска и го прави по-малко агресивен. Ако вие сте виртуалния домакин, той ще се чувства като на вражеска територия и ще бъде много повече нащрек.

Що се отнася до времето, отново – нека бъде след края на работното време, ако е възможно. За вас е нищо да прекарате един час повече във фирмата, но е важно съзнанието на събеседника да е освободено от текущите проблеми. А и той няма да е в състояние да се измъкне просто така („хайде да го отложим, че ме викат в цеха”), ако почувства, че губи позиции.

По време на самия разговор помнете, че най-сигурният начин да получиш заем от банка е да докажеш, че всъщност нямаш нужда от него. Затова не се молете, а любезно - но твърдо - искайте. Ползвайте подготвените данни и подчертавайте непрекъснато, че просто сте заслужили. Не си позволявайте сравнения с колегите ви и аргументи тип „другите вземат повече за същата работа”. По този начин влизате в капан, където един опитен мениджър лесно ще ви довърши. Хората не са еднакви и това лесно се доказва – и то в каквато си поискаш насока. Затова говорете само за себе си.

Не забравяйте, че за „разумно” се смята увеличение с 15%, максимум до 20%. По-голямо ваше искане – дори да бъде прието – ще ви постави в списъка на хората, на които трябва да бъдат намерени евентуални заместници. Така че – дори и подобно увеличени да не ви устройва, приемете го. Заложете на искане за по-чести подобни срещи, но не и на прекалено голяма „стъпка”.

Ако договореното ви устройва, благодарете с достоинство и активизирайте дейността си за две-три седмици, за да се убедят, че не са сгрешили. Но бъдете много внимателни към внезапно изникнало предложение да ви дадат някой „да помага” (т.е. да го обучите като свой заместник). Подчертайте, че просто не е необходимо и сега – мотивирани от полученото повишение – ще намерите в себе си допълнителни сили и т.н...

Ако получите отказ, свийте рамене и „не губете лице”. Просто декларирайте, че подобно отношение силно ви демотивира - и толкова. Никакви други коментари или заплахи за напускане от ваша страна.
Едва тук може бегло да споменете, че подобен доход не ви позволява да живеете нормално. Кажете това между другото и сменете темата.

За сметка на това споделете с колегите си, че май ще сте принуден да си търсите нова работа, понеже не можете да живеете с толкова пари, макар и да сте влюбен във фирмата. Ако сред тях няма поне един доносник , значи работите в уникална за нашите географски ширини компания. За достоверност помолете подобни оплаквания да си останат между вас, но не преигравайте. Аз веднъж го направих и наистина се наложи да сменя работата си, понеже от лоялност към мен (!) никой не споделил с шефовете от чужбина, че може и да напусна. Та им дойде като гръм от ясно небе, а колегите го отнесоха за криворазбраната си солидарност.

В общи черти – това е. Пожелавам ви да го ползвате успешно.

*С тази статия се връщам към първоначалната идея на блога - той да помогне на хората да оцелеят в джунглата на бизнеса. Ето защо отсега нататък някои от статиите ще бъдат просто хумор, а други - подобни на тази. Ще ги различавате по съоветния етикет.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Кой каквото даде...

Това - българите – сме много студен народ. Отдавна сме забравили що е съчувствие и християнско милосърдие.

....Когато известния бизнесмен Иванов получи трети поред СМС, в който отново го питаха кога смята да върне онези пари и не иска ли случайно да стане третият поред български космонавт (със собствен транспорт), той реши да не рискува повече. Заключи джипа си в гаража на фирмата и почна да ползва таксита. Но веднъж беше много заледено, те липсваха и Иванов – за пръв път от десет години насам – се качи в трамвая.
Седна в дъното и се замисли за предстоящата среща.

- Бате, дай някой лев за детето бе... – Иванов вдигна очи и видя мургава циганка с вързоп в ръце. Той поклати глава.
- Нищо няма да ти дам. Всички само искате.
- Ама детето е болно, бе бате...Лекарства да му купим. Може да умре.
- Аха, лекарства... То така се казва. А после ще ги изпиете с мъжа ти.
- Нямам мъж, бе бате. Само това сираче.
- Ти казваш така, но може и да лъжеш. Впрочем, я покажи детето – да го видим. Кой знае каква кукла си завила там и нали – търсим балъци.
Циганката рязко дръпна вързопа назад.
- А-а, не бива. Може някой да го урочаса. Бате, ти що не вярваш сега...? Хайде, дай десет лева, ще ти гледам и на ръка. Ще ти кажа за бъдещето, сигурно много любов те чака...
Иванов рязко се изправи, понеже вече трябваше да слиза. Поколеба се за момент, а после спокойно каза:
- Вероятно след час ще се върна със същата линия. Дотогава ще знам обичат ли ме – или не. Ако си познала - давам ти десетте лева. А сега се дръпни да мина.


Малко по – късно Иванов седеше в министерството срещу съответния чиновник и обясняваше:
- Тези европари ми трябват страшно много. Моля, разблокирайте ги.
Човекът срещу него сви рамене:
- Всички така казват. Времената са трудни.
- Но вие не разбирате... Бизнесът ми е в криза. Ако не получа втория транш, вероятно ще умре.
- Е, да, в криза...Бизнесът, да. А може просто да си купите още един джип. Или да отидете някъде на почивка със семейството си.
- Абе то покрай този бизнес зарязах и семейство, и всичко.... Останал съм като сирак.
Чиновникът съчувствено се усмихна. После започна спокойно да обяснява:
- Добре, покажете ни тогава какво направихте с първия транш? Хайде, ще дойдем утре да видим завода, пречиствателната станция – кое докъде е стигнало...
Иванов се дръпна рязко назад.
- Не, не бива! Щом видят комисията, ще тръгнат приказки сред хората, ще излезе нещо във вестниците... Мисля, че можете просто да ми вярвате.
Другият поклати глава.
- Вижте – Иванов внимателно се огледа – бяха сами – Можем да помислим и за Вашето бъдеще. Нещо на ръка....
Чиновникът вдигна вежди:
- Не бих рискувал, дори да бях влюбен във вас. А в конкретния случай не си струва дори да се обсъжда.

По обратния път в трамвая Иванов седеше с наведена глава. Изведнъж го сепна гласът на циганката:
- Какво стана, бате – познах ли за любовта?
Иванов избухна:
- Да се махаш оттук, че ако стана – ще помета с теб...
Циганката го изгледа учудено, а после остави вързопа на близката седалка и се наведе към ръката му.
- Ама съвсем ясно се вижда, бе бате...Много любов. Обаче нещо...
- Какво?
- Само мъже виждам, няма жени. И нещо - прътове ли е, решетки ли – не мога да го разбера точно...
Иванов изрева като ранен звяр и скочи, а циганката бързо грабна вързопа си и избяга.

Абе, не сме хора – и това си е. Няма съчувствие и разбиране към болката на другите. Затова живеем зле.

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Самураят

Нали знаете – сега се смята, че японците са най-напред в организиране на производство, осигуряване на качеството и разни други такива. Та затова бе решено оперативния ни мениджър Георгиев да бъде изпратен за шест месеца в Страната на изгряващото слънце – да се учи от тях, да попие всички там сигми, кайзени, канбани и кавото успее друго, а после, като се върне, да приложи всичко у нас. Лично изпълнителния директор Майкъл го изпрати до самолета, потупа го по рамото и му пожела – по-малко саке, повече авангарден опит. И нашият човек отлетя.

Обаче – знаете ни българите – като попаднем в чужбина, веднага тръгваме по музеи, библиотеки, посещаваме древни храмове...И така през всяка минута свободно време.
Георгиев не се оказа изключение от правилото и пое толкова японска култура, че едва успя да я асимилира. Поне така си мислеше той.

Изглежда обаче процесът на усвояване още течеше, понеже през първия ден след завръщането си Георгиев дойде на работа облечен с кимоно, с налъми на краката и препасал самурайски меч. Поклони се любезно на всички и зае своето място на оперативката.
Майкъл отвори уста да го попита нещо, но навреме се сети, че лично бе разпоредил всеки да избере такъв дрес-код, който най-добре отразява вътрешната му същност – и се отказа. Реши, че Георгиев просто иска да впечатли колежките и до края на деня ще му мине.
Но дълбоко грешеше.

След оперативката Георгиев слезе в цеха и събра работниците. Те много се впечатлиха от външността му и дори поискаха да пипнат меча, но той само махна с ръка.
А после ги попита имат ли някави проблеми.

Когато видиш началника си облечен като самурай и препасан с меч, препоръчително е да стоиш по-далеч и да не се впускаш в спорове. Работниците избраха точно такава линия на поведение и заявиха, че всичко е о’кей.
Това обаче не удовлетвори оперативния мениджър.

„Виждам, че сте дълбоко потиснати,” – мъдро отбеляза той – „Нещо ви тежи и не искате да разкриете душата си. Да не би някой да ви експлоатира или потиска?”
Всички мълчаха напрегнато и се опитваха да си спомнят телефонния номер на познат психиатър.
„Вие трябва да получите своя душевен комфорт, за да станете наистина съпричастни към общите цели,” – продължи Георгиев –„Да почувствате справедливостта ни.”
Тук Гошо не издържа и се обади:
„Ами то...така си е. Никой не ни оценява труда, а някои само крещят по цял ден и вземат много повече пари” – и като погледна смутено към меча, побърза да добави – „Супервайзорите де - за вас, мениджърите, нищо не казавам... На вас ви се полага – учили сте.”
Георгиев отривисто кимна и отиде да събере супервайзорите.
Отначало те не взеха проблема насериозно.

„Защо се отнасяте така с горките хора?” – попита Георгиев и поглади дръжката на меча – „Те не са ли част колектива? Защо ги тормозите?”
Един от супервайзорите сви рамене:
„Какъв тормоз, бе шефе – по цял ден играят карти и се крият като хлебарки из цеха. Сам си ги виждал.”
Георгиев се замисли - беше точно така. Но после поклати глава.
„Не може с принуда. Трябва да им обясните и да намерите подход към всеки – без принуда и обиди. Искам всички да бъдат доволни.”
А после се качи в стаята си и залепи снимка на Котоошу на стената.

След около седмица Майкъл слезе в цеха и остана с отворена уста – от скрити колони се лееше дискретна източна музика, над всяко работно място висяха камбанки и леко звънтяха, а по средата на пътеката имаше огромна каца с дърво в нея – и всеки път, когато го заобикаляха, мотокаристите тихо псуваха на японски. И докато се чудеше той ли не е наред или някой си прави майтап с него, изведнъж отнякъде се появи самият Георгиев и любезно се поклони.
„Колега, какво това?” – попита Майкъл – „Иска спомни детство на село?”
„Създадох малко атмосфера” – обясни Георгиев – „Нещо като фен-шуй.”
„А оня кран защо тече? Иска направи и река, да има къде къпят патки?”
„Не, Тошо сега ще оправи. Но в момента търси корените на проблема.”
„Какъв корен – кран просто повреден и трябва смени. А той седи и гледа като говедо.”
„Ех, Майкъл” – въздъхна Георгиев и го прегърна през рамената – „Извинявай, но не ги разбираш ти тези работи...Преди да се предприеме коригиращо действие, трябва да се анализира защо се е стигнало до тук и как да го избегнем за в бъдеще. Иначе може решението да окаже погрешно.”
„А докато намери корен, вода наводни цяла фабрика?”
„Няма, няма – ще сложим един варел. Но хайде, не ми променяй подхода, моля те.”

Майкъл се замисли.
„Аз научил, че една бригада седи втори ден без работа – защо? Ние нали плаща заплати?”
„Ами – свърши суровината, затова. Но пък в момента съм им наредил да обсъдят проблемите на качеството, така че всичко е наред.”
„А защо свършва суровина?”
„Джит” – обясни Георгиев.
„Аз тебе забранил да псува!”
„Не бе, Майкъл – JIT. Just in time. Нали знаеш английски?” – съвсем не на място попита Георгиев.
„Е,и?”
„Ами поръчахме нова суровина, когато имахме останала само за два дни. Доставчикът потвърди. Обаче после му спрели тока, камионът ми се повредил, имало стачка...Обеща евентуално за другата седмица...”
Майкъл се хвана за главата.

„Добре, но аз вижда, че и друга бригада не работи?”
„Е, няма как – ще се получи овърпродакшън. Разбираш ли – тези, които правят горната част на изделието, нямат суровина. Тези, които правят долната имат, но ако ги оставя да работят, ще имаме двадесет горни части и двеста долни. Не се прави така.”
„А какво пречи да сложи излишни долни в склада да чака? Може утре те да няма суровина?”
„А-а, не може така – това е увеличаване на незавършеното производство, замразени оборотни средства...Не. Ще работим да усъвършенстваме системата на доставките.”
„Аха. Впрочем, а ти защо ходи като плашило?”

Георгиев обидено поправи кимоното си.
„Аз съм символ на новото мислене, което искам да наложа. Видът ми напомня на хората за него. Ето виж” – Георгиев посочи към група работници, които весело се гонеха в единия край на цеха, а супервайзорът смутено ги гледаше и не смееше да се намеси – „Те са щастливи. Чувстват се като у дома си. Ние сме едно голямо семейство и всеки живее с проблемите на другите. Това е най-важното, другото ще дойде само.”
„Аз мисли” – почеса се по главата Майкъл – „Че ваше семейство скоро стои гладно. Но нищо – почака още една седмица. А после обсъди с теб резултати.”
Георгиев отривисто кимна и отново се поклони.

„Е?” – Майкъл беше сложил разпечатка с резултатите за месеца на стената, а Георгиев се опитваше да не гледа към нея – „А сега какво прави?”
„Времето беше малко за такава промяна. Ако продължим още няколко месеца...”
„Така напише в доклад до Борда? Ние сега променя, вие чака. Моля, вие обясни на клиенти, че ситуация тук сложна...?”
„Виж сега – аз съм готов да си понеса отговорността. Недооцених инертността на нашите хора. Отрежи ми десет процента от бонуса.”
Майкъл поклати глава.
„Ти самурай или китайско менте? Десет процента? Ти има самурайска чест или не?”
„Е, какво сега – харакири ли да си направя...?”
„Аз мисли – трябва. Може ползва моя стая, само моля пази мебели. Ние погребе тебе с почести за сметка на компания.”
„Майкъл, ама ти майтапиш ли се?”
„Защо да майтапи? Ето, аз напише в доклад до Борда – оперейшън мениджър направил на интересен, объркал всичко, но осъзнал грешка и направил харакири. Те разберат. Само трябва наточи малко меч, че така мъчи дълго...”

„Ама аз не съм японец бе! Как пък не – харакири.”
„А! Когато прави фирма на лудница – самурай. А когато трябва носи отговорност – българин. Не става. Трябва реши какъв накрая.”
„Българин съм бе, чист българин! Но реших да опитам нещо ново, уж за добро, а то какво стана...”
„Е, щом българин, тогава няма харакири. Но и бонус няма до края на година. И за два дни да върне всичко като било, понеже иначе аз тебе отсече глава...”

И така. Скоро фирмата доби обичайния си облик, складовете се напълниха с незавършена продукция, супервайзорите почнаха да крещят отново – познатата история. Само Георгиев намрази всичко японско и дори свали снимката на Котоошу от стената.
Макар че точно той изобщо не му беше виновен, но....

*С този малък разказ изобщо не искам да оставя впечатление, че отричам реалните постижения на японската икономика или техния подход към проблемите ( в случая - Lean Manufactoring). Но просто подобни неща не бива да се пренасят механично, без отчитане особеностите на средата.

събота, 14 ноември 2009 г.

Баничка с боза

Вчера времето беше хубаво и излязох да се поразходя малко, a и да свърша някоя и друга работа. И както си вървях по тротоара, изведнъж до мен спря лъскаво БМВ Х6. От него излезе добре облечен мъж, със златен ланец като синджир за мечка - и учтиво попита:
- Господине, желаете ли една баничка? Топли са.
Изгледах го изумено.
- Имам със сирене, с извара, със спанак...Кажете каква предпочитате?
Понеже наистина бях гладен, взех със сирене. Подадох на човека пет лева, той ми върна ресто и се качи отново в джипа. Зад мен някаква бабичка извика:
- Момче, може ли и на мен една...? – но колата вече я нямаше.

Хапвах си от баничката с удоволствие – наистина беше топла – но нещо взе да ми пресяда. И – виж късмет – до мен спря едно Порше Кайен. От него излезе друг мъж, облечен в костюм на Армани:
- Господине, една бозичка?
Кимнах. Човекът отвори багажника, където имаше цяла каса, избра най – гъстата и ми я подаде. Платих, взех си рестото и той замина. Впрочем, след около двеста метра спря, извади нещо от багажника и го изхвърли в близката кофа за боклук. За миг ми заприлича на каса с боза, но от такова растояния не можех да бъда сигурен.

Десет минути по–късно ме настигна едно Ферари, което влачеше ремарке, пълно със зеле. Излезе млада жена с вид на фолк изпълнителка.
- Господине, помислихте ли за зимата? Сега е момента да сложите зелето. Само тридесет стотинки килограма, транспортът до дома ви е включен.
Е, бях забравил наистина. Поръчах петдесет килограма, платих ги и момичето ми върна ресто. После се качи във Ферарито и замина.
Малко по-късно се сетих, че дори не ме попита за адреса.

Върнах се в службата и след малко ме извика шефът.
- Иванов, как върви проверката? Забеляза ли нещо нередно с луксозните автомобили, регистрирани с друго предназначение?
Поклатих глава. После честно разказах за баничката, бозата и зелето. Шефът въздъхна:
- Е, какво пък – накрая все ще хванем някого. И те са хитри, но и ние сме упорити.Утре продължаваш.
Кимнах и излязох.

Когато се върнах в стаята си, преброих цялото върнато ми ресто. Оказа се общо три хиляди лева, така че прежалих зелето.

Утре продължавам. Рано или късно ще ги принудим тези да спазват законите, от нас отърване няма.
Интересите на държавата са над всичко.

*Публикува се едновременно тук и във вестник "Сега".

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

За мечтите – и как да ги постигнем...

Всеки човек си има главна цел в живота – един да стане милионер, друг – да има собствен завод, трети – да си купи Порше...А някога бяхме по-скромни.
Например, бай Кольо мечтаеше да получи служебен апартамент.

Живееше човекът на свободен наем с жена си на един таван в съседство с двойка гълъби, отглеждаше там децата си – и чакаше да се случи чудото. Но то все не идваше.
Не че заводът, в който работеше бай Кольо, не разполагаше със свободни жилища – напротив, непрекъснато строяха нови. И той всеки път отново и отново подаваше документи, но все се оказваше малко под заветната черта – макар че имаше три деца.

Загадката се разбули на един банкет, когато бай Кольо издебна удобния момент, когато музиката гърмеше и почти заглушаваше думите, наля вино на профпредседателя и отново попита – не може ли все пак да се направи нещо?
Профпредседателят отпи от виното, огледа се и полугласно подхвърли:
- Може, как да не може... Носиш ми хиляда лева и получаваш ключа.
- Ама аз, такова...Това са много пари бе!
- Е – засмя се профпредседателя – Я сметни сега колко даваш за година? Пак толкова, но на вятъра. Носиш парите – получаваш. Не носиш – говориш си с гълъбите.
- Но аз имам деца... – проплака бай Кольо – И искам да живеят човешки.
- Именно – подчерта другия – Въпросът е, че и аз имам. А те искат дрехи, образование, това-онова... Хайде, бягай, че идва директорът.

На сутринта бай Кольо сподели за разговора с жена си – мислиха, чудиха се – откъде толкова пари? А тя още беше в отпуск по майчинство с най-малкия – парите, дето й ги даваха, отиваха само за него.
Та – мисли бай Кольо, звъни на роднини и познати – обаче напразно. И те на същия хал като него. А гълъбите отсреща го гледаха подигравателно – какъв мъж си ти бе, като не можеш да осигуриш дори покрив на семейството си?
И накрая бай Кольо се реши – когато новият блок беше готов, през нощта в събота срещу неделя той позвъни на няколко приятели, натовариха цялата покъщнина - тя не беше кой знае колко много – и я закараха на обекта. А после нашият герой си избра един апартамент и се нанесе в него.

На сутринта го извикаха направо от струга – да отидел веднага при директора. Бай Кольо сви рамене и спокойно тръгна.
В кабинета на директора имаше трима души – самият голям шеф, партийният секретар и профпредседателят. Всички гледаха като членове на Светата инквизиция.
- Бай Кольо – започна заплашително директора – ти как я мислиш тая работа...? Това е самонастаняване, престъпление срещу държавната собственост! Ако звънна сега в милицията, довечера ще спиш на едно друго място. Бягай веднага да си прибереш багажа оттам – до обед да си приключил, ясно ли е?
Бай Кольо отвори уста:
- Ама то...
- Учудвам се че точно ти – намеси се и партийният секретар – съвестен човек - работник, така да се каже, не разбираш колко сериозно нарушение си направил. Противоречи изцяло на комунистическия морал, който в тези сложни времена се опитваме да възпитаме у всеки от вас...
-Ама аз нали... – пак се опита да отговори бай Кольо, но сега пък го прекъсна профпредседателят:
-Ти не знаеш ли, че има ред бе? Да не си само ти нуждаещ се? Знаеш ли още колко хора чакат?

Тогава бай Кольо сви рамене в недоумение:
- Чакайте бе, хора, дайте да се разберем! – а после се обърна към профпредседателя и с искрено изумление попита:
- Другаря Тодоров, вие нали ми казахте – давай хиляда лева на ръка и се нанасяй? Казахте. Аз дадох ли ви ги? Дадох ги. Е, защо ги правите сега тези работи – да се излагаме тука пред другаря директор и партийния..?
Профпредседателя остана с отворена уста.

- Ако бяхте казали повече – пак щях да ги дам. Но трябваше да се разберем като мъже, не да правим циркове тука...
- Ей сега ще извикам милицията – закрещя профпредседателят и посегна към телефона – бандит такъв! Не стига, че се настанява сам, но и клевети. Ще идеш право в затвора, да знаеш!

- Бай Кольо, излез навън – глухо каза директорът – като ни потрябваш, ще те извикаме.
Нашят герой сви рамене и за по-сигурно попита отново:
- Обаче ако цената се е вдигнала, аз, такова - ще намеря още пари...
- Вън! – изкрещя директорът и бай Кольо бързо изскочи от стаята.

Директорът въздъхна тежко и седна зад бюрото си. После извади цигари и запали.
- Другарю директор – започна възбудено профпредседателят - кълна се в децата си, че не съм взел и един лев от него...
- Вярвам ти – този твой апартамент – с кон да играеш в него – го плати с какво беше там? Краставици ли гледаше на село?
- Не - домати, обаче..
- Да, да разбирам – домати...Само че вече целият град говори – Тодоров май произвежда повече от едно ТКЗС...Не ставай смешен.
- Впрочем – меко се намеси партийният секретар – и двете ти деца имат нови коли. Сигурно земята в селото ти е много плодородна.
- Аз сега ще се обадя в милицията, ще види той...

- Никъде няма да се обаждаш – нареди спокойно директорът – понеже ако дойдат, не се знае с кого ще си тръгнат. Не ми се дават излишни обяснения в Окръжния комитет. Зачеркни там някой от твоите хора – да почака още няколко месеца. А и бай Кольо отдавна трябваше да е получил жилище, така че не виждам проблем. А – и не забравяй - да почерпиш за тези хиляда лева, които си „взел”...
Профпредседателят отвори уста да възрази, но презрителната усмивка изведнъж изчезна от лицето на директора и той заприлича на руски мужик, който се готви да изхвърли някого от шейната на преследващите го вълци. Партийният секретар гледаше разсеяно през прозореца.
И профпредседателят покорно кимна.

Бай Кольо почака доста в другия край на коридора, но като видя, че не го извикаха, се върна в цеха. Но той - за разлика от профпредседателя - почерпи.

А после купи жилището и – доколкото знам – все още си живее в него. Само, когато види гълъби, се сеща за профпредседателя – и се усмихва. А после им хвърля малко трохи.

*По действителен случай.

вторник, 10 ноември 2009 г.

Вирусът

Вярно, свинският грип не е за подценяване, но има и по-лошо...

...В понеделник сутринта Мимето, секретарката на директора, реши както обикновено да почисти компютъра си. Взе един мек парцал, забърса монитора, а после се наведе под бюрото. И докато чистеше корпуса, одраска леко пръста си на един остър ъгъл.
В резултат на това един от най–опасните компютърни вируси влезе в кръвта й.

Мимето се изправи, замисли се за миг, а после бързо отвори всички всички прозорци в стаята. После усети вътрешна необходимост да изпрати някому спам, ето защо влезе при шефа и го попита не се ли нуждае от виагра и не иска ли да си увеличи какво беше там…?

Отначало директорът бе леко шокиран – все пак, досега отношенията им си оставаха чисто служебни. Но той никога не беше се страхувал от предизвикателствата на живота, затова стана, отиде до нея и я целуна. По този начин се зарази и той.

Вирусът атакува дълбоката му памет и директорът за миг забрави, че е женен. После обаче инфекцията бързо се разпространи и в оперативната, парализира я и той просто глуповато се усмихна, седна зад обратно зад бюрото и весело посъветва Мимето на кои евромачове да заложи.

При нея пораженията не бяха толкова тежки - все пак, по-нова версия – та тя кимна и тръгна да търси букмейкърски пункт, кихайки шумно в коридора и заразявайки всички по пътя си.

В резултата на това главната счетоводителка престана да си скубе косата как да вържат бюджета за месеца, а най-после отговори на настоятелните писма на доктор Бакаре Тунде от Нигерия и изяви горещо желания да му помогне да спасят онези двадесет милиона долара, които чакали в една местна банка. Изпрати пълна информация за всички фирмени сметки и въздъхна доволно с чувство за изпълнен дълг.

Началникът на производството насочи вниманието си към периферните устройства, които иначе просто се мотаеха в цеха - и ги подложи на такова натоварване, че малко остана процесорите им да изпушат. Но пък най-после успяха да наваксат изоставането в плана.

Търговският мениджър се превърна в истинско adware и засипа клиентите с толкова оферти, че накрая на тях им писна и направиха достатъчно поръчки, за да осигурят завода с работа за две години напред.

Незасегнат остана системния администратор – той още не беше изтрезнял от купона от предишната вечер и вирусът не успя да се пребори с ракията в кръвта му. Та, като видя какво става, човекът се хвана за главата и почна да търси в мрежата решение.

...На следващия ден той доведе във фирмата известния народен лечител дядо Нодьо – стар човек, роден още през 32–ра година. Той сложи очилата си, огледа сканиращо наоколо, извади почистващите си инструменти – дебела тояга и торба с чесън – и пристъпи към действие. Справи се за два дни – все пак беше нелицензирана версия, нямаше си диплома. Но накрая излекува всички.

...Сега фирмата прилича малко на секретна биолаборатория - всички с маски и ръкавици. Но такa ще е, щом директорът не разрешава да се пие алкохол на работното място – просто няма друг начин.

вторник, 3 ноември 2009 г.

Диктатурата на мнозинството

Казват, че преди да умре, змията хапела най–силно; дали е така, не знам, но – че приема налудничави закони, се убедих на собствен гръб.
Нали сте чували за така наречения „Закон за етажната собственост”? Ако не сте, искрено ви завиждам. Понеже аз попаднах под ударите му.

Събра ни бай Иван – нашият домоуправител, и обясни – един известен мобилен оператор искал да сложи три антени на покрива на блока, като разбира се, ние сме щели да получим съответните компенсации (какво ще получи самият той, не уточни). Та, щели да ни изплащат сума, равна на тази, която събирахме всеки месец за чистачката на входа. Бай Иван подчерта, че след замяната на външния дълг това е може би най-изгодната сделка, извършвана у нас.

Гошко инженерчето от третия етаж малко се усъмни и сподели, че бил чел някъде колко вредно било подобно лъчение. Предизвиквало там разни работи. Бай Иван контрира, че никой в рода му все още не е умрял от подобно нещо. Гошко невинно попита домоуправителя дали баща му примерно е ползвал джиесем докато е пасял овцете и дали на кошарата е имало антена, скараха се и …тогава се намеси баба Пена от третия етаж. Тя декларира, че изобщо не знае колко й е писано да живее още, а два лева месечно са си пари. Подобен аргумент предизвика силно възбуждение сред останалите пенсионери от входа (а те бяха мнозинство) и приехме.
Е, на някого уж просто така му се стопиха пломбите, Мима от шестия етаж изведнъж се научи да свири на пиано (макар че не притежаваше съответния инструмент – но така твърдеше), а Кольо от партера доказа Голямата теорема на Ферма. Когато го помолихме да сподели решението с нас, той извади бутилка гроздова, глътна половината на екс и попита – ние сега вярваме му или не…? Понеже донесе още ракия (че и туршия дори) – повярвахме.
Само дето нещо децата взеха да заспиват по-късно, да разказват за някакви черни човечета, които се криели под леглата им…Но те са такива, растат. Вероятно е от това.

Около месец по –късно дойде млад мъж и попита за домоуправителя. Насочихме го, той позвъни, влезе и скоро до мен достигнаха думите (да си призная, с бай Иван имаме обща стена на хола и всичко се чува): „за теб десет процента, знаеш ли колко пари са това”?
Та – направихме пак събрание. Младежът се оказа представител на фирма, която предлагала специално покритие на стените по технология на НАСА. Вярно – триста лева на квадратен метър, но отразявало топлината навътре и тя отчаяно се блъскала като комар в мрежа в опита си да избяга… Обаче - не. Американска технология, не е шега работа.
Някои се усъмнихме, че шест хиляди лева ще натоварят донякъде семейния ни бюджет. Тук обаче младежът извади калкулатора, чукна няколко пъти по бутоните и неоспоримо доказа, че за седемдесет години ще сме изплатили всичко от икономиите на ток и дърва и после – чиста печалба. Аз лично, понеже съм на тридесет, имах някакви резерви дали ще доживея до сто, но пенсионерите…. С две думи - подписахме договор.
Е, по-късно веднъж един „Фантом” кацна на площадката пред блока, заблуден от отразения сигнал, но пък децата много му се зарадваха. Впрочем, младежът дойде още веднъж и ни обясни, че трябва да се гордеем, че нашият блок е регистриран като официален ориентир на НАТО. Само предупреди – ако видим ракета, на която да пише „аллах акбар”, да бягаме веднага в мазетата. Но вероятността не била голяма, предвид на международната обстановка и тенденциите към разведряване.

По- късно домоуправителят откри, че купувайки блока, сме платили и за прилежащите градинки. Тук дори не успяхме да възразим – веднага бе сключен договор с някаква кооперация, дойдоха трактори и комбайни и засяха всичко. Но пенсионерите в блока отново бяха доволни – получиха по пет килограма брашно. Само дето ни накараха да монтираме на ауспусите на колите специални искрогасители – да не запалим случайно реколтата. Песента „Пред нас са блеснали житата” стана особено популярна сред комшиите.

…Но Димо от втория етаж развали всичко. Впрочем, от самото начало той все говореше, че това са пълни идиотщини и никой не може да решава как да живее съседа му – стига да се държи възпитано – и твърдеше, че блокът ни не е ТКЗС, в края на краищата. Дори заяви, че човек имал право на лична свобода и не било редно колективът да го прави на маймуна. Но това си оставаше глас в пустиня.

Та тогава Димо докара с един автобус цялата си рода от село и ги регистрира на своя адрес. Бай Иван се опита да възрази срещу такава манипулация, но в закона не пишеше нищо за подобни случаи. И се наложи да се примири.
А Димо прокара резолюция, че във входа могат да се гледат прасета. Родата гласува, всичко беше законно. Ние, по-младите, просто махнахме с ръка – след всички тези мръсни песове, на които пенсионерите хвърляха кокъли във входа – няколко животинчета повече какво са? И се прие.

Прасетата дойдеха в един пикап и Димо ги настани в мазето си. Сложи им там храна и вода, като един добър стопанин. А после почна да ги извежда периодично пред блока, за да не го обвинят в нехуманно отношение.

На втория ден прасетата изядоха прането на баба Пена – изглежда, ползваше прах с много апетитен аромат. Стана лек скандал, но – нали – мнозинството решава. Гласувахме тя да смени препарата.

После едно от прасетата заръфа трабанта на бай Иван, другите от любопитство се присъединиха – абе стана като като във филм на Кустурица – оня там, с котараците. До двигателя не стигнаха, но две врати заминаха. Отново стана скандал.
Гласувахме бай Иван да си купи москвич.

Всичко свърши, когато една вечер внучето на баба Мара не се прибра. Заиграло се детето пред съседния блок, но жената се разпищя, нарече Димо "Ханибал Лектър", извика полиция, дойдоха и представители на няколко организации за защита на животните, стана голям екшън. Междувременно внучето се появи невредимо, но сега пък Димо заяви, че прасетата му са стресирани, може ли такова нещо в страна, член на ЕС, представителите го подкрепиха, вестниците излязоха с противоречиви коментари и т.н.

Все пак се договорихме – бай Иван да подаде оставка срещу обещанието прасетата да бъдат махнати. Родата прие.
А за домоуправител избраха мен.

…Идва оня ден един генерал и вика – абе дай да направим една хеликоптерна площадка на покрива – сградата ще издържи. А и антена си имате, и специално покритие - навигацията ще е по-лесна. После ми спомена, че имат един съвсем запазен танк – само да му ударя една боя и готово. В Афганистан много ги търсели. Та, ако съм съгласен за площадката – мой е.

А закона не съм го приемал аз – така де. Пък и Мима от шестия етаж накрая си купи пиано - и един танк, с добро прицелване…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/