Червената шапчица (updated)

Когато предложиха на Ванката да направи сценарий за детски филм, той видя в това шанса на живота си – все пак едно е да пишеш поръчкови статии за разни протести, а съвсем друго – да видиш произведението си на екрана. Дето се вика – утре някой ще реши да заснеме „Титаник – 2.Завръщането” и веднага ще се сетят за оня талант, който направи толкова деца щастливи...

Ванката избра „Червената шапчица” и започна да рисува приказния свят, докато накрая справедливостта възтържествува и лошият вълк ... вече чуваше смеха на децата и радостта в очите им.

Но на художествения съвет нещата се оказаха малко по-различни. Телевизията-продуцент бе изпратила сериозен екип, който държеше на някои дребни промени.
- Какво е това – майката изпекла питка? – попита възмутено възпълна експертка – Ами ако брашното е от генно модифицирана пшеница? А и зърнопроизводителите една реклама не са поръчали при нас, а ние да ги слагаме на преден план? Вижте там, намерете по-актуален вариант...
- И майките у нас не бива да плетат, не поощрявайте надомната работа – обади се друг – Там се крият осигуровки. Каквото му трябва на човек, може да си го купи в първия бутик на „Витошка”.
Ванката въздъхна и си записа.
- После – брала цветя в гората... – експертът по въпросите на природата не беше съгласен – Ами ако са защитени видове? Вместо да помогне да изчистим България....?
- Това с Вълка си е жива реклама на педофилията – обади се първата експертка – Не бива да поощряваме малките деца да говорят с непознати. Вашата „шапчица” не е пълнолетна, нали?
Ванката сви рамене.
- И този момент с бабата – отваря на първия непознат – обади се друг експерт, бивш полицай, а сега домоуправител на блока, в който живееше – Няма ли там врата с код, домофон нещо....Впрочем, знаете ли колко възрастни хора стават жертва на измамници? Включете го, моля.

- Това си е жива клевета – обади се специалистката по защита на животните – Щом е от рода „кучета”, значи непременно яде хора? Може пък да не толкова агресивен вълк, вие откъде знаете?
- Ами според първоизточника...
- Да – и после ще почнат пак – кучетата ядат хора...
- Не, става дума за вълк.
- Абе докато не бъде прибран и проверен – не се знае. И не намесвайте разни ловци – те само това чакат.
- Трябва да засилим контрола върху личното оръжие – обади се бившият полицай – А ловците не са съгласни. Махнете го. Има и други отговорни служби...
- И добавете някои моменти в полза на основните ни рекламодатели – така, незабележимо някак си... Да видят, че мислим за тях и да не ни забравят...
Ванката въздъхна отново и продължи да пише...

След месец филмът се появи на телевизионните екрани. Преразказвам го накратко.

...Живееше едно пълнолетно момиченце – не много красиво, но умно и с модерно мислене. За да не се комплексира от външността си, майка й й купи червена бейзболна шапчица „Найки” от поредната промоция - толкова изгодно, че всички започнаха да наричат момиченцето „късметлийката”.

Един ден майката донесе в къщи три Биг Мак –а и бутилка Кока Кола, сложи ги в рециклируема хартиена торбичка и каза на дъщеря си да ги занесе на баба си, която живееше в другия край на парка.

По пътя момичето често се спираше, за да събира боклуци, хвърлени от несъзнателни граждани. В един момент пред него се появи голям сив обезпаразитен вълк с червена марка на ухото и завърза непринуден разговор на тема опазване на околната среда. Когато чу целта на пътуването й, вълкът набързо се сбогува, скри се зад едно дебело дърво и извади мобилния си телефон. После развълнувано обясни на бабата, че внучката й е блъснала с велосипеда си и убила цяла рота войници, така че ако не намерят пет хиляди лева за прокурора...

Докато момичето събираше боклуците, вълкът стигна пръв до апартамента на бабата, взе парите, а нея я заключи в мазето. После се излегна в леглото като истински порно актьор и запали цигара – не с тютюн, естествено – за да не се дава лош пример на децата – а с лека марихуана.

Момичето се бе изморило да се взира в тревата за боклуци, а и баба му не беше кой знае каква красавица, така че то отначало не забеляза подмяната. Но все пак някои неща го накараха да се усъмни:
- Бабо, а защо са ти толкова големи ушите...?
- От прическата е, моето дете. Но от друга страна, това е хитът на сезона.
- Бабо, а защо са ти толкова големи очите..?
- Понеже ползвам новата спирала на „Мейбълин” - обясни вълкът - Придава обем на миглите и прави очите по-изразителни.
- Бабо, а защо са ти толкова големи зъбите...?
- Понеже ги мия с „Блендамед” и пия мляко с калций...Абе, ти няма ли да спреш да питаш, че накрая ще взема да те изям!

Момичето се вгледа внимателно – вълкът не беше чак толкова стар, а до възглавницата лежеше пачка пари (всъщност от бабата, но това го знаем само ние).
- Ами изяж ме – прелъстително се усмихна момичето – Че то напоследък са се навъдили едни помияри – само обещават...

Вълкът скочи и се хвърли върху нея, но точно в този момент навън минаваше служител на „Екоравновесие”, който го бе закъсал с плана. Ето защо под предлог че спасява момичето той се втурна в стаята, приспа вълка с внимателен удар с чук по главата и го натовари в камионетката.
Писъците на момичето останаха нечути и на следващия ден вълкът беше кастриран, а после пуснат отново в парка, където той незабавно се обеси на първото срещнато дърво. Логично – щастието не е само в парите, има и други потребности.

Момичето прибра пачката, а после освободи баба си и двете заедно написаха жалба до полицията срещу телефонния измамник...

...Филмът нямаше успеха на турските сериали, въпреки края с нещастната любов. Но понеже се финансираше от европейска програма, комерсиалният успех не бе толкова важен. Главната цел – определени послания да стигнат до детското съзнание, бе постигната.

И после – защо младото поколение било толкова прагматично, нямало мечти и т.н....? Питайте Ванката, той ще ви обясни.

Кученцата са гладни

Те бяха три приятелки – и за да не се напрягам да измислям имена, ще ги наричам с цвета на косите им.
Всяка от тях живееше сама – родителите на Русата работеха в посолство зад граница, тези на Чернокосата бяха в Испания, а Червенокосата имаше само един брат, чието име понякога се появяваше в периферията на новините, щом станеше дума за разпространение на наркотици. Само че напоследък споменаванията станаха недопустимо чести и братът се пресели малко по – на юг, понеже ценеше свободата си - а и заради топлия и здравословен климат, разбира се.

Всяка от трите приятелки получаваше немалка сума пари от близките си, но... Животът е много скъп, ако трябва да си купуваш всичко, което поискаш. А и току – що бяха навършили пълнолетие – не върви да нямаш собствен източник на доходи. Само че при тяхното образование и интелект, освен да станат проститутки, друго не им оставаше. Те обаче смятаха, че им е рано да правят от секса професия и за момента предпочитаха да гледат на него само като на хоби. Но пари им трябваха.

...Казват, че блондинките били елементарни, но всъщност първа се сети Русата – и получи за рождения си ден малко странен подарък – едър мъжки ротвайлер. Е, наложи се дълго да обяснява колко обичала кученцата, но пък с някоя булонка щяла да стане за смях... и й купиха. Тя дълго благодари на родителите си, които били най-добрите на света и разбирали какво означава искрено да обичаш животните... „Най-добрите” кимнаха и щастливи се качиха на самолета.

Чернокосата просто повтори всичко и получи своя ротвайлер месец по-късно. Родителите й малко се учудиха – според тях дъщеря им не можела да се грижи дори за себе си, та какво остава и за животно... Но отстъпиха пред молбите й, като напомниха, че гладен ротвайлер не е като гладен съпруг – вместо само да мърмори, става изключително нервен. Но Чернокосата не беше омъжена и пропусна забележката покрай ушите си.

Когато чу за ротвайлера, братът на Червенокосата избухна в смях и с единствената забележка : „Пращам парите, пък ти ако искаш – и слон си купи” полушеговито я предупреди да не дава на кучето да смърка кокаин, понеже щяло да си повреди обонянието.

Два месеца по-късно трите приятелки разхождаха кучетата си в градския парк и срещнаха възрастна двойка. Жената се опита да се отмести, но те преградиха пътя им.
- Вижте сега – започна Русата – Малко ми е неудобно да се обръщам с такава молба към вас, но не можете ли да ни услужите с някаква сума?
Мъжът ги погледна неразбиращо.
- Ние сме бедни студентки, а кученцата са гладни и искаме да им купим храна... Хайде, бъдете така добри...?
Мъжът поклати глава. Тогава Русата леко отпусна каишката и ротвайлерът се хвърли срещу него. Момичето успя да го задържи на около метър и мъжът ясно видя зъбите в оголената паст. После другите две кучета също опънаха каишките и... семейството бе принудено да даде малко пари. Е, сигурно щяха да се лишат от някои неща (мъжът беше безработен, а жената – кроячка в шивашка фирма с триста лева заплата), но... Яростта в очите на ротвайлерите не оставяше и капка съмнение какво ще се случи, ако някой изпусне каишката.

...След около месец вече доста хора в града бяха чували за трите рекетьорки, а мнозина дори лично бяха помогнали за изхранването на кучетата. Получиха се и няколко оплаквания в полицията, но... Някой те помолил да му помогнеш да нахрани любимеца си. Не те е заплашвал с оръжие, животните били вързани... А че ти си се бил уплашил – ами твой си проблем, то на страха очите... Впрочем, имаше два случая, в които хората не дадоха пари и момичета поизтърваха кучетата – но нямаше ухапване, а само съборени на земята хора, които седмици после сънуваха кошмари. Само че то кой ли не сънува...

Както казах в началото, Русата бе най-умна и тя измисли основните правила – да не нападат хора с малки деца или много възрастни пенсионери (ще вземе да получи инфаркт, а и какви пари да търсиш от него), да избират забутани улички или паркове, да няма свидетели... Дори настоя да се запишат в местното Дружество за защита на животните, макар че то нямаше влиянието на подобни организации в други страни.

И кученцата никога не оставаха гладни, нито пък момичетата – без джобни. Това продължи няколко месеца, докато една вечер...

Мъжът беше около петдесетгодишен, добре облечен и седеше на самотна пейка в парка. Последните лъчи на слънцето падаха в очите му и той леко ги присвиваше, докато пишеше нещо на лаптопа си. Русата кимна и те се приближиха до него.

- Извинете, господине, но нашите кученца... Гладни са. Не можете ли да ни помогнете с някаква малка сума.
Мъжът вдигна глава.
- Май съм чувал нещо за вас и кучетата ви... Да ви кажа честно, нямат много гладен вид. Я виж как са загладили косъма...
Русата се обиди на недоверието му и отпусна каишката. Ротвайлерът се хвърли напред и сложи предните си лапи на пейката.
Мъжът внимателно се отмести.
- Според мен, това не е глад, а агресия. А вие просто плашите хората и ги изнудвате. Хайде, махнете този пес оттук.
Русата огледа мъжа преценяващо и реши, че е някой дребен бизнесмен, който си мисли, че пред него са уплашените му работници. После кимна на приятелките си.

Другите две кучета се хвърлиха едновременно, но за няколко месеца момичетата се бяха научили да преценяват правилно дистанцията, така че мъжът остана невредим – ако не броим малко кучешка слюнка по панталона му. Но веднага престана да пише и започна да се оглежда. Наоколо нямаше никого.
- Кученцата са гладни! – изсъска Русата – И аз вече нямам сили да ги удържам...
- Добре, добре – примирено каза мъжът и извади портмонето си – Петдесет лева стигат ли?
- Дай ги – Русата взе парите и ги сложи в джоба си – И за твое добро – не мърдай оттук, докато не се отдалечим достатъчно. Нали разбираш – някое от кучетата може случайно да се освободи и...
- Няма, няма – успокои ги мъжът – Тук ще си седя.
- Браво – похвали го Русата – Хайде, момичета...

...Бяха на около пет метра, когато се чу първият изстрел. Впрочем, мъжът не спря, докато не изпразни пълнителя – макар че труповете на трите ротвайлера вече не помръдваха. После прибра пистолета, стана от пейката, приближи се до момичетата и завъртя такъв шамар на Русата, че я събори на земята. Другите две започнаха да пищят и избягаха.
Мъжът се върна на пейката, прибра лаптопа си и бавно се отдалечи...

***

Това е абсолютно истинска история, случила се за щастие в Молдова, а не у нас. Защо – за щастие? Ами понеже там всеки нормален човек може законно да си купи оръжие, без да доказва защо му е необходимо то (каточе ли не е очевидно). Освен това не се изливат реки от пари, които да поддържат всякакви „защитници на животните” и хората не казват на черното „бяло”.
Само за справка – на мъжа не бяха предявени никакви обвинения, докато момичетата бяха осъдени, май условно. А ротвайлерите бяха класифицирани като „средство за заплаха и изнудване”, което ги постави извън закона и на никого и през ум не му мина да плаче за тях.
Оставям на вас да прецените как би завършила подобна история у нас.

Тук „кученцата” – а и не само те - наистина са много гладни...

Хубава си, моя горо!

Една сутрин Нено се събуди с ясното усещане, че трябва да се разходи до Орлов мост. Напоследък в страната се бе създала особена ситуация – каквото и да поискаш, дето се вика - дори до тоалетната да отидеш - заставаш на моста с плакат в ръка и веднага ти разрешават.
А Нено имаше гора... То да речеш че кой знае колко – не, около 50 декара – но ако я изсечеш, осигуряваш топлото за десет години и не ти пука за разни газови войни и атомни блокове.

Нено взе парче шперплат и написа:
Зелени са ни горите,
Зелени са ни главите,
Природозащитниците да го...
После му закова дръжка и тръгна към Орлов мост.

Там всеки си протестираше според интересите си. Млад репортер от оная телевизия – дето уж беше с човешко лице, но постепенно го смени с други части на тялото – дойде при нашия човек и приветливо го нарече „варварин”. Нено му се закани с юмрук.
- А така, а така – давай! – окуражи го репортерът – Трети ден предаваме и още никого от колегите не са набили. Чак ни е неудобно да се приберем в студиото.
Но Нено само поклати глава и отново размаха плаката.

Вечерта обаче у тях дойде мургава делегация. Оказа се, че известният лорд Киро искал да купи Неновата гора и да я присъедини към своята, за да ходи с приятелите си на лов за лисици. Нашият човек малко се усъмни:
- Ама то в Англия те на коне, таковата...не с джипове. Киро има ли кон?
Делегацията се разсмя. Оказа се че имал дори два – Токайто и Рамбо – и ги държал на балкона на втория етаж, за да му завиждат всички. Само зимата ги прибирал в хола... А после назоваха една цена за гората, от която Нено почна да хълца.

На следващия ден нашият човек отново бе на Орлов мост, като бе сменил само последния ред на плаката. Сега той гласеше:
Зелени са ни горите,
Зелени са ни главите,
Авджилъка ще спаси България!...
Репортерът с лицето дойде отново и нарече Нено „ренегат”. А после помоли поне за едно шамарче, но така, пред камерата...

Вечерта Нено разбра от новините, че лорд Киро е задържан за нелегално варене на компоти и заплаха за убийство – казал на коня Токайто, че ще го направи на салам. А освен това имал трон и искал да става цар, което според Конституцията...Нено въздъхна и отиде да преработва плаката...

Мина доста време, през което Нено всеки ден се местеше от различна страна на моста, понеже първо се чу, че щели да строят скоростна ЖП линия Видин – Кърджали, която щяла да мине точно през въпросните 50 декара, после се твърдеше, че точно в този район било пълно с погребани вампири и щели да ги чакат да възкръснат, за да ги показват на туристите, след това някой каза, че дървата щели да станат по двеста евро кубика, понеже всички у нас си направили камини... Докато един ден на съседното барче не успяха да докарат бира и протестиращите се разотидоха. Нено използва случая да запали ладата и да отиде да нагледа гората си.
Само че нея я нямаше – на мястото й се ширеше кална локва, а между пъновете ясно се бяха отпечатали колелата на каруците на верните рицари на лорд Киро.

Нено гледа, гледа, а после въздъхна и се върна в столицата. Бе решил на следващия ден да отиде пак на Орлов мост и да набие младия репортер. Обещал беше на човека, а и оня бе намекнал, че ще щял да почерпи.

Така де – по-добре от нищо...

Тънката връв, която удържа слона

Веднъж гледах научнопопулярен филм за животните. Там показаха слон, вързан за една ограда с много тънка връв – толкова тънка, че едва ли би удържала и куче. Но огромното животно обикаляше само в определената му зона и изобщо не правеше опити да се освободи; щом усетеше и най-лекото подръпване, веднага се връщаше обратно.

По-късно водещият обясни, че в това няма нищо странно и че това поведение е резултат от специална дресировка – отначало завързват за голямо дърво малкото слонче с дебела верига, която то не може да скъса. Не че не се опитва; но скоро осъзнава, че усилията му са безсмислени. Впоследствие заменят веригата със здраво въже – просто така, за всеки случай. На практика почти няма опити за освобождаване, но ако все пак младият слон опита, той отново не успява.

А след известно време слагат обикновена връв – тя, естествено, не може да удържи слона, но това вече не се налага – той вече е вързан в съзнанието си. Знае, че не може да постигне нищо и дори и не се опитва. Инстинктът му за свобода е трайно блокиран.

Със същата тънка връв са ограничени и повечето от нас и тя се нарича „не мога”. И въпреки че това е любим похват на някои ръководители – да внушат на подчинените си, че са стигнали до тавана на развитието си и не могат да постигнат повече (често така се избавят от бъдещи конкуренти за мястото си или от загуба на ценни кадри) – в повечето случаи ние се „завързваме” сами. Не успях да се справя на тази позиция, значи... А дали просто не си бил твърде млад, а проблемите – по-сериозни от дебела метална верига? Да, обаче аз опитах на друго място отново и... Кой знае. Може би вече си бил обзет от съмнение в собствените сили, а може би все още въжето е било прекалено здраво за опита и уменията ти. Впрочем, у нас има доста позиции, на които и най-опитният мениджър трудно би се справил. Просто нещата са организирани по такъв начин. Е, разбира се, има мениджъри, който са се разминали с описаната техника за опитомяване и нямат съответните вътрешни бариери; те просто късат връвта и си отиват – но тази статия не е за тях.

Това, което се опитвам да споделя е, че човек не бива да слага равенство между представянето си на определена позиция (при това субективно оценено) и реалните си качества, които би могъл да прояви в по-подходяща среда. Или ако все още ги няма – съответно да ги придобие. Важното е да не допуска тънката връв на страха да го задържа към посредствеността.

Успех!

Чичо, защо кихаш?

Не зная дали ви е известно, че след забраната за тютюнопушенето на обществени места сега се планират подобни мерки и срещу кихането. Няма как - Европа настоява, а и...

Строго погледнато, кихащият вреди и на себе си, и особено на околните, като ги обсипва с бацили. Особено опасни са те за подрастващия организъм, чиято имунна система не е напълно доизградена.

За съжаление практиката показа, че всички опити в заведенията да се обособят отделни помещения за кихащи са обречени на неуспех - отива семейство да вечеря и единият от съпрузите приема доброволно да се жертва, сядайки с половинката си в съответната зала. По този начин, вместо да ограничим вредния навик да се киха, ние неволно го разпространяваме.

Напразни се оказаха и опитите да се забрани продажбата на капки за нос и кърпички в района на училищата - следвайки примера на някои филмови герои и телевизионни реклами, младежта си киха на поразия, без да се замисля доколко опасно е това за бъдещето на нацията. Понякога подобен вреден навик добива размерите на епидемия.

А знаете ли колко опасно е кихането по време на шофиране? Човек за миг затваря очи, а крайпътните дървета само това чакат. Ето защо идеята да се забрани шофирането в настинало състояние далеч не е толкова нелепа, колкото може да се стори на някои на пръв поглед.

Естествено, подобна мярка силно ще удари по интересите на туризма например - сами разбирате - няма как мъжът да отседне в Несебър, а хремавата му съпруга да продължи за Турция. Дори само едно от децата да киха, ние губим цялото семейство. Но, от друга страна, спестяваме си пред Европа имиджа на дивашка страна, в която всеки може да си прави каквото си иска, без да го е грижа за околните.

Ето защо трябва да се сме последователни докрай - пълна забрана за кихането на спирките на градския транспорт, на басейни и стадиони. Е, вярно - с последните е малко трудно, понеже феновете често хвърлят бомбички и димът кара хората да... но и това има решение - една глоба от около 500 лв., ако не прекрати вредния навик, поне ще напълни бюджета.

Някои казват, че било трудно да се ограничиш да не кихаш. Позволявам си да не им вярвам - познавам хора със силна воля, които веднъж завинаги отказаха кихането и сега се чувстват по-млади и здрави. Дори някои в момента отказват и кашлянето. Така че всичко е само въпрос на желание (на Обществото, естествено - кихащите кой ги пита?) и на по-големи глоби. Както знаете - хората с бой научиха мечките да карат колела. Ако 500 лв. не са достатъчни, нищо не пречи глобата да бъде удвоена. Дори може да се помисли и за малка санкция - стотина лева, не повече - за тези, които казват "наздраве" и по този начин поощряват кихането. Добре е за бюджета, както споменах.

Все пак нашите управници са демократични и затова се предвижда преходен период - свободно кихане на улицата, ако наоколо няма никого. За целта, ако човек е с компания в ресторант например и почувства... тръпката, трябва бързо да стисне носа си и да изтича навън, да се увери в отсъствието на граждани в близост, и тогава спокойно да си кихне. Звучи ви малко сложно ли? А 500 лв. глоба?

Естествено, очаква се силна съпротива от лобито на производителите на носни кърпички, където са преплетени значителни приватизационни интереси. Но за нас имиджът ни в очите на Европа е преди всичко и не можем да го загубим само защото туристите предпочитали нашите по-евтини курорти. След кокошките е време да ощастливим и тях.

...Бързам да успокоя читателите - кихането ще бъде забранено само в пряк смисъл, но не и в преносен. Практиката "да кихнеш на някого нещо за услуга" остава, понеже не противоречи на европейските ценности. А и - честно казано - на нея се крепи половината ни икономика.

Така че - избягвайте простудата и очаквайте поредната дивот... пардон - грижа на управляващите за здравето ви.